ОЦЕЛЯВАНЕТО
 

                 Вече сме сами, ние и бебетата. Уплашени до лудост. По същия начин се почувствах, когато родих първия си син. Малкото човече плаче, а ти не знаеш какво да направиш. Гладно ли е, боли ли го нещо, а е толкова малко и крехко, че не се осмеляваш да го докоснеш. Сега беше същото. Мопсчетата бяха толкова малки, голички, слепички и само писукаха. Благодарна бях, че на всеки час и половина поне се хранеха и то лакомо. Само да знаете колко са сладки на бибероната. Две от тях направо се нахвърляха и с блаженство поемаха топлото млекце. Но мъжкият и най-малкото ми създаваха проблеми. При подаването на бибероната се обръщаха на страни и водехме люта битка, докато разберат, че става въпрос за нещо хубаво, което се разлива в тялото ти и ти дава сила да живееш. Най-малката, децата я кръстиха Йода, защото беше грозновата, с щръкнали уши и много го докарваше на героя от "Междузвездни войни", упорито отказваше да се храни, но в момента в който вземаше решение, че това ще стане, вижсахме едно "гурме" отношение към храната. Разбрахме, че има и специални адаптирани млека за малки кученца, останали без майка. Човешкото мляко е непълноценно за тях. Станахме специалисти в дозирането, приготвянето и поднасянето на млякото, имахме вече и специален биберон за кученца. 

                 Другата беда е, че когато майката си ги ближе, то тя стимулира отделянето на преработената храна. Сега след всяко хранене трябваше с влажно памуче нежно да масажираме дупетата на бебетата, за да могат да се освободят от ненужните им остатъци от храна. Те се справяха. 
                
                 Не знаехме и към кой лекар да се обърнем. В същата клиника не можехме да отидем. Отново интернет - избрахме си. След лекар мъж, сега единственото ми желание беше лекарят да е жена. Жените са по-чувствителни, те знаят какво е да се бориш, за да отгледаш едно същество, по-нежни, те знаят как се дава любов, а тези кученца определено имаха нужда от това. Към обяд на петия ден, едно от момиченцата започна да диша тежко. Лекарките бяха много мили, опитаха  всичко, но за съжаление си отиде. Този път не страдахме толкова. Сякаш бяхме имунизирани към мъката от загубата на любимо същество. Трябваше да се борим за другите.                  
                    До дванадесетият ден все така. Мопсчетата живееха в къщичката на Жизел. Хапваха, движеха се много смешно, влачейки се по корем, приличаха ми на попови лъжички. Но ето, че вече отвориха очички. Не знам дали ни виждаха, но едни сладки черни игриви очичкисе взираха в нас. Започнаха първите опити да ходят. Голям смях, клатушкаха се, падаха, ставаха. На третата седмица вече ходеха стабилно, виждаха и дори ни чуваха, защото реагираха на нашите обръщения към тях. Започнаха да играят. Мъжкият, когото наричахми Мопси беше голям терорист. Най-едър, той умееше да досажда на младите дами. Имахме нужда от нов дом. Решението беше детски надуваем басейн, но нали не е сезонът, предлагаха ни само надуваеми кресла и дюшеци, как да обясня, че искам басейн и трябваше ли да разкажа цялата история на заболяването, за да престанат да ми предлагат това, което не ми е нужно. Най-накрая купихме - 1,62 м. диаметър. Оказа се, че като го надуем, ние трябваше да се изнесем от стаята. Не става. Тогава им направихме прекрасна къща от плексиглас, като аквариум и проблемът бе решен, хем бяха оградени, хем имаха видимост към външния свят. Лошото е, че плексигласът е прозрачен и отразяваше собствените им муцунки и докато свикнат що удари си нанесоха сами на клетите главици.
                  В чудо се видяхме при захранването с кучешка храна на гранули, размекнати в мляко разбира се. В каква съдинка да им я поднесем, за да разберат, че това нещо трябва да се усвои по друг начин. Избрахме една плитка пластмасова чинийка и в нея сложихме разтворената в мляко храна. След весело щуране около паницата, май разбраха какво се иска от тях. Лошото беше, че нацапаха направо с крачетата в манджата. Накрая мъжкият тържествено се пльосна по корем в цялата чиния и започна да лочи като истинско прасе. Ясно беше, че в една чиния няма как да стане. Храненето се превърна в спектакъл. И до днес в къщи децата питат, мамо, кога ще ги храним? След всяко хранене в началото направо си бяха за къпане. Очевидно, когато се храниш, задължително трябва с предните два крака да си стъпил в паницата, и ушите чак участваха в поемането на храната.
                    Вече сме големи, на цели 50 дни. Невероятно игриви същества. Пускаме ги по стаите в къщи, лека полека да опознават света. Със спалнята, където е къщата им привикнаха бързо, но на прага на другите стаи надничаха едни любопитни учудени очи и събираха смелост да продължат напред. Но смелият си е смел, а и е толкова интересно. Как добре се чешат зъбите на чехлите на мама, а дъската за гладене и прахосмукачката са просто идеални за точене на нокти. Когато започва тропането на съдовете за хранене, суматохата е неуписуема. Четири малки трътлести кученца те следват с бърз ход и треперейки се нареждат около паничките си. Не, че няма и локвички и малки наденички, но няма как. Пелените и аерозолът с особена миризма доста спасяват положението. Учудващо е как тези малки същества разбират къде да свършат работата, как са го измислили?
                        Спирам да пиша. За мен ние сме победители. Мопсчетата оцеляха. Сега ще им търсим стопани, а едно момиченце задължително ще си остане при нас. Връщаме се на изходно положение. само не мога да си представя как ще се разделяме с всяко едно от тях. Толкова ги обичаме всичките.
 

ще плачете заедно с мама, когато трябва те да тръгнат по своя път...но какво да се прави? - такъв е животът...
здравей!