Прекрасен есенен ден. От сутринта е топличко. Едно слънчице припича на поляната пред къщата и две пчелички упорито се бореха за прашеца на цветето до пътеката. Неустоимо време за едно сутрешно кафе. Поседнах кротко и с блаженство запалих цигара.
          В това време Майкъл ( немската ни овчарка) се появи от някъде и о, ужас. Между зъбите му мръсен и опърпан и, естествено вече не между живите, заекът на съседите. Смрази ми се кръвчицата. Как го е докопал, как можа да го направи. През главата ми минаха какви ли не мисли и най-вече за това, как ни отидоха прекрасните междусъседски отношения. Веднага извиках съпругът ми и трескаво започнахме да търсим изход от ситуацията. Първосигнално ни дойде, може би най-глупавото решение, но набързичката изкъпахме заека, изсушихме го, придадохме му жив вид, и го върнахме в клетката на съседите (добре, че те бяха на работа).
          Цял ден място не си намерих. Представях си връщането на комшийте от работа и момента, в който ще видят мъртвия заек. Естествено, те нямаше да знаят, че заслугата за това е на нашия Майкъл, но аз знаех, а това ми стигаше да гледам виновно и да изпитвам цялата вина на света, което със сигурност щеше да ми проличи.
          И ето, виждам съседката нещо шета по двора, прибрала се е. Затрепериха ми ръцете, а сърцето направо щеше да изкочи от мен и да оплиска цялата поляна с притеснение. Да, неистовия писък, очаквах го. Сега ще се сети, че ние сме причината за смъртта на заека. Очаквах я да влети в двора и да се започне. Ето я, идва, о, боже, сми ли се над мен. Ще си призная, ще и го платим, ще купим друг заек.
          - Комшийке, боже, до сега не вярвах в бог, не вярвах във възкресението, но сега, сега съм объркана, заекът - занарежда тя, влитайки цялата трепепеща в нашия двор.
           Не знам за нейното треперене, но аз направо не бях на земята, събрах силици да попитам:
           - Какво става, мила, проблем ли има?
           - Кажи ми сестро, отивам до клетките на зайците и гледам Гошко, големият мъжкар, вчера след обяд умря, с мъжа ми го заровихме под глоговия храст в края на двора, и сега, моля ти се, той отново си е в клетката, един такъв чистичък, пухкав, сякаш от онзи свят са го изкъпали и са ни го върнали, боже, боже, какво е това чудо! Аз не съм вярваща, не съм луда, какво ще правим сега.
          С разтреперани колене аз тихичко се свлякох на стола до мен. Настъпи часът на истината.