Мопсчетата хич недолюбват това струпване на куфар и придружаващите го чанти. Останаха само тъжните им, изпълнени с недоумение очи. Тръгваме. Пътуването за мен е удоволствие, пък и поводът си го бива. Ще кумуваме на едни приятели, които решиха да направят тази важна крачка в своя живот в Ягодинската пещера.

          Пътуването е приятно, магистрала Тракия е ясна - скука. След отклонението за Кричим по пътя за Девин започна да става интересно. Язовир Кричим някакси неусетно се сля с язовир Въча. Красивата природа ни грабна. Ето я и язовирната стена на доста одумвания хидровъзел "Цанков камък". Изветрелите скали и тектонските пукнатини са създали доста проблеми на пътните строители. Трасето е доста сложно заради язовира. На много места скалите бяха озаптени с мрежи и укрепителни замазки. Около 40 км. след магистралата шосето е позакърпено, тясно и с много завой, но поносимо. След хидровъзела около 30 км. карахме по нов и хубав асфалт.Най интересното беше след разклона за Девин, по пътя за Ягодина. Навлязохме в красивото Буйновско ждрело. Бързите планински води са прорязали варовиковите скали и са формирали величественото ждрело. Такава красота не бях виждала. Ето го и "Вълчият скок", Легендата гласи, че когато ловци подгонили един вълк, той прескочил пътя от едната скала на другата и от тук е дошло името.

Преминаването през надвисналите над нас скали си беше страшничко.

Вечерта пристигнахме в хотела.


 

          Това е общият изглед на хотел "Попини лъки", на три километра от село Ягодина. Като архитектура нищо особено, но затова пък гледката си я бива. Отвсякъде поляни потънали в зеленина, оградени от Родопски възвишения. Стаите прилични, семпли, но блестят от чистота.  Не е лукс,  но чувството за домашен уют витае във въздуха.Навсякъде имаше цветя. Обслужването е на ниво, усмихнати и ведри хора. Само две момичета обслужваха цяла вечер ресторанта, но се справиха чудесно. Не може да си представите колко топличко беше от запалената камина, а отвсякъде ни се усмихваше разцъфнало червено мушкато.
 

          Това е собственичката на хотела, невероятно слънчев човек. При цялата работа усмивката не слезе от устата и. Всичко приготвено в кухнята беше много вкусно.
Купонът бе на ниво. Имаше едни хлапета от НСА, явно алпинисти. Така хубаво играеха народни хора. Удоволствие беше за мен да ги гледам как танцуват и колко грейнали бяха очите им.

        Неделя е 10.10.2010г. Днес е денят на сватбата, но тъй като тя е в 13,30ч, с по-добрата ми половинка решихме да се разходим из окорността. В 7,30 бяхме на крак надолу по пътя. Пеша до Ягодинската пещера, до ВЕЦ "Тешел", тунела и така 11 километра. 



       Това тук е връх "Свети Илия", на 1560 м надморска височина, денивелацията е 670 м. Вижте горе на върха вишката, така нареченото "Орлово око". До нея може да се достигне с джип за около 30мин. или пеша с планински водач за около 1ч. и 30,мин. Гледката отгоре е неописуема, виждат се Рила, Пирин, Чайрските езера и целите Западни Родопи. За съжаление не остана време да изживеем лично това удоволствие и да отидем но "Орлово око".

       Удоволствието от прехода е неописуемо. Май се уморихме. Вече с нетърпение чакахме младоженците да се върнат от Девин, където бяха на изповед в църквата, за да ни приберат в хотела и да ходим да ги женим. Доста се забавиха. С Гергов се шегувахме:"Много грешни тия хора, брей,  четири часа и половина изповед".

        В 12,30 бяхме в хотела и само за половин час трябваше от поуморената туристка да се превърна в  кума. Добре, че съм оправна, малко сешоар, малко грим, тоалета и ето ме първа красавица. На Гергов хич не му пука от тези работи.

        Едва не закъсняхме за ритуала в пещерата. Гостите влязоха вътре, а ние с младоженцита чакахме да ни въведат. Едно младо момиче в родопска носия  засвири на каба гайда "Хорото на пещерата". Не можете да си представите какво усещане, вървим по тесните коридори измежду  сталактити и сталакмити по тясната и кална пътека под звуците на родопската музика, акустиката е уникална. Ето я и ритуалната зала - красота и пищност. Мраморна маса, на скалите герба, пред масата надпис от листата на здравец - 10.10.2010г. Като свидетел на бракосъчетанието бе кметът на село Ягодина, приятен млад човек, амбициозен и излъчващ характерната за Родопските хора доброта. Личеше си, че прави всичко от сърце. И така съюзът е скрепен. Казват, че бракът, сключен в Ягодинската пещера е по-здрав и дълголетен, двойките никога не се развеждат. Хубаво е да Ви кажа, че в пещерата е доста хлъзгаво, а температурата е 6 градуса. Преходът трае около 45 мин и заедно с ритуала е около час, така, че дългата бяла рокля и характерните булчински атрибути някак си не се връзват с обстановката. Достатъчно е едно костюмче и най-вече удобни обувки (мъжете в това отношение са къде, къде по-добре).

      Следва разходката из пещерата с вече новото семейство и наша милост, кумовете. Напред е момичето с гайдата, тежката родопска песен ни води из тясната пътека под красивите скални образувания.



Това е целувката, подходящо за случая скално творение.



    Това е така наречената стена с леопардова кожа, мраморът се е дълбал от окисляването дълги години, а глината се е стичала и по получените олуци са се образували красивите петна, напомнящи леопардовите окраски.



        Това са красивите скални перли, за образуването им са необходими над 100 000 години.

       Церемонята приключи. Имахме на разположение около три часа до църковния брак в параклиса "Св. Никола" в село Кожари. Решихме да посетим местната кръчма. О, как хубаво миришеше вътре, една особена смесица от  горящите в печката  дърва, цигарен дим и анасон. Странно, но на стената срещу вратата беше окачен голям портрет на Левски и надписа "Свобода или смърт". Но кое ли е странното, в тези няколко села, изобщо нямаше джамии. Тук населението си беше българско, пък и кой ли турчин би посмял да мине по единствения път към тези села, през ждрелото и на тези височини. Явно тук са бягали българите за да се скрият от насилственото потурчване. Една мила и приветлива женица ни посрещна и ни опече най-вкусните кебапчета, кюфтенца и наденичка. Една бутилка червено винце и сбрахме сили за църковния ритуал. Няколко жени от селото влязоха в кръчмата да пийнат по едно кафенце. Заговорихме се с тях. Очарова ме тяхната добронамереност. Разговаряхме с тях, сякаш се познавахме от сто години.

        В параклиса ритуалът бе общо взето познатият, както и в Софийските църкви. Различното беше настроението, което създаваше отчето. То сякаш се раздаваше в това обручение. Някак си правеше всичко от сърце и като че ли за първи път, тогава, когато най-много се стараеш.

       За самата веселба няма какво да ви разказвам. Десет човека бяхме достатъчни да вдигнем хотела на главата си. Такъв купон си спретнахме, че залюляхме околните чукари.

       Незабравима ще остане тази сватба. Препоръчвам на любителите на по екстремни и екстравагантни преживявания да изберат този вариант. Нестандартно, но очарователно, изключително и запомнящо се.