След земетресението, бурите и при всички апокалиптични прогнози за свършека на света от моите адаши Маите, напук, на мен ми се живее.
       Наскоро навърших онази възраст, която за някой е прекрасна, за други, вече си с един крак в гроба, изобщо интерпретации всякакви. Вчера, честно бях бясна, когато по телевизията съобщиха, че "Вашите баби и дядовци помнят земетресението във Вранча". Кой ме определи като баба, след като едва преди 7 дни навърших 50. Чувствам се отлично, всичко в мен си функционира прекрасно, просто нищо не се е променило.
     За юбилея реших да не вдигам сватба (нали обикновено така се празнуват кръглите годишнини-цялата рода, приятели и то стане като на сватба), просто си взех моята по-добра половинка от човечеството, качихме се на колата и избягахме от всичко и от всички. Дестинацията ни беше с.Златолист, манастирът Св.Георги и вечният дом на Преподобна Стойна. Няма да пиша за там. В блога вече има пост на тази тема. Само искам да кажа, че това място е късче от Рая. Там има енергия, зареждаща. Нещо те кара да не си тръгваш от там или поне пак и пак да дойдеш.
       За преспиване си бяхме избрали бившата резиденция в Сандански, сега хотел "Св.Врач".



     Едно място, където животът е спрял по времето на соца. Изобщо не изпитвам носталгия по това време, но нищо не ни пречеше да използваме базата. Стаята беше прилична, иновирана с голям балкон и невероятна гледка:
 

Сандански, като на длан и тъжните облаци, надвиснали над него.

     Напред и малко вляво се виждаше Петрич. Облаците оформяха своите къдели и се опитваха да развалят настроението ни. Но този въздух, цялата тази гледка, свободата, която си бяхме откраднали, изобщо не ни позволяваха униние. Долу чакаше топличкият басейн с минерална вода и джакузито:

     Изживяването е върховно. Дъх на окосена трева, цял Сандански като на длан, невероятният парк в резиденцията, топлата вода и изливащият ти се отгоре дъжд. Е, сега беше в сила поговорката: "Мокър от дъжд не се бои".

     След разтоварващите процедури следва разходка разбира се. За да обходиш целия парк пеша с нормален ход са необходими около тридесет, четиредесет минути. Цялото пространство около хотела е с площ от около 700 декара. Същата обиколка може да се направи и с колело, в хотела дават колелета под наем. Всичко това е засадено с различни храсти и дървета. Навсякъде има табелки, които указват кое дърво от кои вид е. Оставям Ви да се насладите на невероятната природа:

Езерото пред хотела, от тук започва разходката. Подарявам Ви късче синьо небе.



Лодката все още е самотна и чака...



Една необичайна гледка за нашите географски ширини - бамбук.



Шишарките на Испанската ела са много свенливи, загадъчни и красиви.



Мета секвоята,


 

разцъфналият нар, несекващата песен на птичките, всичко те кара да се чувстваш сякаш си в рая.

       А сега е време за вечеря. Уморихме се от разходката, нали. Ресторантът-хард соц. Красиви виенски столове, примижената светлина от тежките кристални полюлей...Времето е спряло. Менюто бедно, небержна скъпотийка, келнерът изнервен, ресторантът празен.  Само група митничари демонстрираха благополучие. Пропуснах да кажа, че ресторантът беше за непушачи. Е, обаче митничарите пушиха. А, аз не можех, сигурно, защото не съм митничарка. Нищо, че имах празник, че имах юбилеи и, че ми се искаше поне на този ден да не ограничават правата ми (все още не е първи юни, нали). Е, ще станем Европа, няма как, място където да си гей не е забранено, но да си пушач е забранено (цитирам едно интервю на Горан Брегович).

       Спирам до тук, ако не сте свикнали на петзвездни хотели, ако обичата красивата природа, топлата минерална вода, спокойствието и уединението, това е мястото. Цените са прилични.
         Ето, навън се опитва да изгрее слънце. Апокалипсисът се отлага.