Децата обичаха да играят в пясъчника. Днес времето беше топличко и цялата група ровичкаше самоотвержено с лопатките. Всяко мъниче строеше нещо си свое или по групички, общ строеж. Мая се беше завряла в ъгъла на пясъчника, защото Диана продължаваше да я тормози. Иначе често си играеха заедно, но когато Ди решеше да бъде лоша, нищо не можеше да я спре.
   -         Дебела си, дебеланкааа, няма да си играеш с нас.    Всъщност и Диана беше точно толкова закръглена, колкото Мая, но не минаваше за дебеланка. Просто, който имаше неблагоразумието да и го каже, веднага следваше едно: -         Моля другаркооооо, ..... ми казва дебелана.
   Мая си мълчеше и не се оплакваше и това даваше повод на другите деца да я обиждат. Знаеше, че ако се разплаче, ставаха още по-лоши и за това, единственото решение бе да си играе сама, там в ъгъла и да си строи своите си пясъчни кули. Но Диана не я оставяше. Обидите ставаха все по-ожесточени. Мая с все по-стиснати зъби. Усещаше топличкитe капчици мъка как пълнят очите и, но правеше неистови усилия да ги спре. Няма да им достави това удоволствие да я видят, че плаче. Това истински вбеси Диана и тя грубо я блъсна.    Беше изправена и ударът я посрещна неподготвена. Препъна се в дъските на пясъчника и падна по лице. Нищо, не боли! Никакви сълзи. Но...., техният смях... Всички деца се смееха, особено най-добрите и приятелки Габриела и Мариана. Това вече беше непоносимо. Усети остър пристъп на гняв. Някакви тъмни сили я обсебваха и разтрепераха ръката и, която продължаваше да стиска лопатката. Същата сила и успя да я изправи, да стигне Диана, която се беше отдалечила на прилично разстояние и да замахне с ръка...     Чернееше и пред очите. Чуваше като от кладенец гласът на учителката, която и се караше, видя, че по челцето на Диана имаше малко кръв, но беше потънала, дълбоко, долу....   -         Защо я блъсна?- блъскаше в главата и въпросът на учителката.    Никакъв отговор. Ще мълчи. Изплувайки от шока, Мая полека навлизаше в действителността и си даде сметка какво бе направила, но... Стоеше наказана в ъгъла на двора. Все в ъгъла, там се събират най-тамните сили, там пращат и най-лошитe деца. Тя очевидно е най-лошата. Най-лошата, най-лошата.... Всички я гледаха на криво.  
  Само Ани я приближи. Той беше ново момченце в групата, също пълничко и по същия начин отнасящо непрекъснатите обиди от другите деца. Почти никога не говореше. От няколко дни между тях се бе породило странно мълчаливо приятелство. Не си говореха. Когато излизаха, Мая не можеше да си връзва връзките на обувките, но той клякаше до нея, тя подаваше краче и той ги завързваше на "джувка". След това я хващаше за ръка и тръгваха с групата. Не говореше нищо. И тя мълчше. И сега не каза нищо, но просто беше до нея....  

Най-лесно е да възпиташ детето на принципа "Като те блъснат и ти блъсни, ритни, удари". "Око за око...." А после?!
Как да научиш детето да се самоуважава, да пази достойнството си и да не пада ниско? Въпросните "Ди-та" все са фаворитките, защото от малки са се научили да бъдат интригантки. По всяка вероятност от членовете на семействата си... Това продължава и след пясъчниците, в класните стаи, в коридорите на училишата, на площадките. А корените са в липсата на ценности в обществото. Децата-жертви са просто на върха на айсберга.

Децата не са виновни, те не са лоши! Нашата епоха задава определен модел и така се възпитават децата.

Трябваше да е молягоспожата, а не молядругарката, но не това е важното. Интересно ми е като получи отговор на въпроса си "Защо я блъсна", какво ще го прави този отговор въпросната госпожа/другарка? Ясно е че тук ситуациите се случват без кой знае какво нейно участие.
Ако тя бе попитала другото дете "Защо ти казват дебелана?", когато дойде да се оплаква, вероятно до подобна саморазправа изобщо нямаше да се стигне.
Корените са в даскалите - надничари, неспособни да възпитават общи ценности, които да корегират индивидуалното поведение.

заслужава вярност.

Стига пък ти бре - в ъгъла се събирали тъмните сили...
Не е вярно - там се скупчват блондинките когато е студено!
Защо ли?!
Ами защото са чували, че там е 90 градуса.

Поздрави за разказчето и на Ани!

Рей
/тоя път без песньовката в МР3 вариант, че да не става банално - иначе, аресах я и я свалих/

Училището е умален модел на истинския живот. Разликата е в това, че децата не са усвоили методите на дистанциран тормоз и го правят директно - за разлика от възрастните. Родителят трябва да подкрепя винаги детето си и да го научи как да натрие носа на "тормозителя" по елегантен начин.

Аз съм нямала подобни нападки като малка, защото бях слабичко, но жилаво дете и всички искаха да бъдат приятели с мен, Мая, но пък дъщеря ми имаше подобни случки. Учителката все ми казваше, че остава сама на чина и избягва да лудее с децата. Това много ме притесни. Когато поговорихме и тя ми разказа как са тормозели едно дете / а при нея чувството за справедливост е много силно изразено от малка/. Тя е решила да го защити и след това "фаворитките" бяха забранили да се играе с нея. Тя преживя това много тежко, защото и децата които мислеше за близки я изоставиха и дистанцираха. Но сама си наложи да чете по много и да знае повече от другите. По този начин си изгради авторитет. После имаше много приятели, но повечето за домашни и преписвания. Но тя беше горда, защото когато някой заслужаваше да му върне, тя не му даваше домашното си. По този начин го наказваше:)) Но пък такива деца като нея и малката Мая стават искрени и честни хора, с изразено чувство за справедливост и отговорност...Преживях всеки твой ред, Мая! Поздрави!

Реалистична, често срещана история...
Често идеализираме децата. Но те са умален модел на възрастните...

ценностите са девалвирали и това се отразява най-вече на тази беззащитна и попиваща всичко от нас, възрастните, част от нашето общество децата. Поздрави и благодаря, че намине. Успех ти желая и спокойна нощ.

за да определим ценностната си система, да се научим да уважаваме другите и да не се делим по каквито и да било признаци. Толерантността през всички общества остава на заден план. Случката е от моя живот, през онези времена, в миналия век (боже, колко зловещо звучи), а днес, днес е още по-жестоко. Хубава и спокойна нощ!

която, честно не мога да забравя и до днес има отпечатък върху мен. И то не заради обидата, а заради вината. Аз изпитвам вина, че съм ударила момиченцето и същевременно комплекс, че ако си по-пълничък си непълноценен. Това ме е провокирало през пубертета да стана на вейка направо, защото като дете бях по-пълничка, респективно, неприета от другите. Това за учителките нямаше никакво значение. Днес няма ли го? Някое дете обидило друго, на кой му пука какво става в детската душица и кой как приема това. Никой с никого не разговаря. Учителите си преподават урока, или в детската градина, свършва им работното време и се отървават. Не са виновни те, въпреки, че това е призвание, ако не ставаш, по-добре не създавай осакатени души. Но и те нямат никакъв стимул. Не говоря за материален. Нямат никаква възможност за иновативни практики, които да развиват креативност в децата от една страна, от друга човещина, състрадателност, разбиране, изобщо, всичко човешко, което ни става все по-чуждо. Ако трябва да бъда честна, тайничко се радвам, че децата ми порастнаха и станаха добри Човеци, виж, за внуцита, когато дойдат, много ще ме е страх. Поздрави и благодаря за коментара. Спокойна нощ!

без думи, просто винаги да е до теб, когато е необходимо. Благодаря ти, с малко думи винаги казваш много. А аз бърборя, бърборя. Спокойна нощ!

сега сигурно са блондинките. Аз съм изкуствен интелект. Но, понякога съм руса, особено, когато съм изморена (т.е. марш в ъгъла). Усмивки и спокойна нощ!

аз и там не се оправдах. Мама и татко нямаше да ме разберат. Тогава, щом учителят е казал е прав. А им бе казано, че съм ударила дете с лопатката по главата, бях разранила леко кожата, имаше малко кръв, лепенка.... Никой не те пита защо. Сега сме по-добри родители. Аз никога не допуснах да се накарам на моите деца, без да ги изслушам и съответно да преценя, ей така, дори от шество чувство, кой е прав, кой е крив. Не може да се вменява безотговорно чувство за вина, без да дадеш думата и на другата страна. Но, важното е, че това ме направи силна. И сега знам да стискам зъби и да успявам да се преборя, давайки си сметка, че понякога всичко в определена ситуация може да е срещу мен. Усмивки, Ади, къде задълбах. Спокойна нощ!

знаеш ли, дълго врама си мислех, че това е едва ли не основният критерий, за да си щастлив. Пълничък ли си, значи не ставаш за нищо. И като ученици в началните класове, докато бях по-закръглена, имаше едно момче, което непрекъснато ме обиждаше на тази тема. Аз вече бях имунизирана срещу това, по никакъв начин не показвах на никой, че ме наранява. Но в пубертета такъв глад му дръпнах, имах си един номер. Почти нищо не хапвах, но на края на нехапването си позволявах т.н. от мен "царска хапка", в която, представяш ли си има и хляб. Усмивки и спокойна нощ!

напротив, представяш ли си, дебела, гадна и на всичкото отгоре побойничка. Това беше жестоко, защото и в къщи никой не се опита да ме разбере. А, че са умален модел, така е, за това трябва да внимаваме с представянето на моделите на поведение пред децата си, защото и ние самите сме едно множество от реакции, често противоречащи си, нелогични и от тук объркващи. Спокойна нощ!

Бога ми, умееш да разказваш!
Много харесах!

Това е тема, която винаги ме е вълнувала. Много е важно децата да са обичани вкъщи такива, каквито са, да са разбирани и подкрепяни, тогава ще са и по-толерантни към другите, и по-устойчиви в ситуации като твоята. Но това рядко се случваше навремето. Дълга тема! Все пак ми се струва, че момченцето е от разбираните и подкрепяни вкъщи, приема нещата (обидите) с разбиране, не губи самочувствието си. А ти, ако не си била вече получила обич и грижа, не би допуснала момченцето до себе си. Ето ти още една гледна точка. Много хубав спомен. Ако го преосмислиш, може да ти промени светоусещането, колкото и чудно да е! Писането е голям катарзис! :))

Той отразява нас...като семейство и общество.
Винаги е давал и продължава да дава знаци -
подсказка за ставащото в любимите главици.
Това, което е най-удивителното,
а мисля и най-хубавото е,
че независимо от времето
доброто съществува и се проявява,
дори когато не очакваме да го има.
Благодарение на него
съхраняваме обичта си.
Между тях има абсолютна обвързаност
и възвращаемост във времето.
В умението да усетим и да спестим
част от детските болки
е може би разковничето
за повече радост в нашия общ свят.
Нали това най-силно желаем!
Който търси, намира.
Ти пак успя да ме развълнуваш, мила!
Животът е нашия истински учител.
Ние само го следваме.
Винаги можем и по-добре.
Нали в това е и надеждата ни...
Поздрав!

и много сърдечни отговори. И аз съпреживявам всеки миг от описаното. Успешен ден!

Имах щастливо детство, но не защото бях здраво, слабо и стройно дете, а защото бях обградена с много обич от близките си. И аз съм имала своите преживявания, но от друго естество:) Няма да забравя преживяванията ми в училище. Най-хубавото момче взе да ми обръща внимание и да ме кара да се чувствам по специален начин. Но представяш ли си, преди това е имало друго момиче, което е било на моето място. Представи си какво следва от една наранена тигрица:)) Интриги, нападки и всичко останало...Но когато човек е с чиста душа и успява да овладее болката и агресията, която се надига в душата му, тогава бива оценен от всички, дори и от съперника:) Прекрасен ден, Мая! Ти си прекрасен човек и много бих искала да имам такъв приятел като теб и в живота!

Като си направя фирма, ще те взема за счети и по цял ден ще ми разказваш подобни вълшебства. Фирмата ще фалира, но какво от това.
Аплодисменти!

един ден, когато имам щастието да стана бабет, моите внуци ще си имат кой да ги приспива. Няма да млъквам. Усмивки!

разбира се, че съм била обичано дете, аз съм едно на мама и тати, но не ме разглезиха, слава богу. Бяха доста строги и това е един от случаите в които останах неразбрана. Проблемът е и в мен, защото съм малко темерут. Аз очаквам неразбиране и поднасям стиснати зъби. Мълча и си понасям наказанието, което е със спорна справедливост. Ако се бях заобяснявала, имаше вероятността да мина за същата лигла. Но за изводите си права. По-горе написах, че този случай силно се е отпечатил в моето съзнание и до днес ме кара да се замислям по въпросите за правилните решения, съпричастието, умението да изслушваш другия и да съпреживяваш проблема му, без да обвиняваш, а да търсиш решение. Прегръдки и слънчев ден!

Ще помълча и аз до теб и спомените ти..:)

това е начинът да "усетим и спестим детските болки"(цитирам те), да ги пречупим през нашето виждане, да обясним и да се опитаме да внушим правилният начин за разрешаване на който и да е проблем. Много тактичност се иска, много разговаряне с децата. Не е лесно, но трябва. Иначе остават неразбрани и наранени. Ако решението е винаги "Прас с лопатката по главата", вярно, повече няма да има проблеми, защото си създал респект, но има и други начини. По-мъдрият човек винаги втори вади томахавката, но понякога я вади, когато доводите не стигат. Прегръдки от мен и слънчев есенен ден!

ти винаги си много мъдра и разбираща. То и аз така се разфилософствах, Харви, а днес имам ревизия и ме чакат данъчните. Мисля да си прибера лопатката. Усмивки, ти ще ме разбереш!

през онова мое детско разбиране, че като си по-пълничък си по-непълноценен. Разбира се, че си прекрасен човек, защото имаш качества, които те правят такава. То се усеща. Много са забавни историите от нашето детство и младост. И много мъдрост има в тях, защото, днес от дистанцията на времето и помъдряването ни можем да видим нещата по друг начин. Благодаря ти за милите думи, прегръдка от мен и много хубав и спокоен ден!

при мен няма такива работи. Работата върви наред с удоволствието от това да работиш. Въпреки умората, ядовете, навсякъде ги има, но важното е да е с любов. Благодаря за комплимента и много усмивки и пожелание за прекрасен ден!

важното е да има кой да си помълчи с теб. Благодаря и прекрасен ден ти желая!

защо си слънце.

не съм слънце, а темерут от класа. Усмивки и хубав четвъртък.

Ето как се принася семейното възпитание на детската площадка. И в единият, и в другият случай.

както и всеотдайността.
прегръщам те.

В сблъсъците и детските конфликти се формира характерът на детето, очупва се, извайва се ... Затова е толкова важна ролята на родителите, на учителите, на възрастните. Затова са важни книгите, приказките, филмите, изкуството.

Поздрави!

За съжаление това се случва и когато пораснем и то защото навреме не се контролира такова поведение. Класната, която имах до 7-ми клаяс с часове ни е говорила за нащините, по които трябва да общуваме по между си и винаги започваще от нещо конкретно, което се е случило в междучасията. Ето, че неправилната реакция на твоята учителка е оставила следи в теб за цял живот, но след такива случаи ставаме по-силни:)))

Децата са си деца, всеки от нас се е сблъскал с нещо несправедливо
и неразбрано от "големите", предшествано от не особено невинните
хитринки и обиди от други деца ... Щастлива съм, че имах родители,
които бяха и приятели за мен - не се страхувах, те ми вярваха ...
Но тук ми се иска да коментирам не децата и трогателния епизод,
а страхотното умение да увличаш с разказа си, така топло и сърдечно
да докосваш, тази мекота, в други случаи - и чудесното чувство за хумор,
това наивно забавно откровение и съпричастие, думите сякаш
сами те намират - придава на преживяванията нещо много красиво
истинско... само твое ... прекрасно пишеш.
Поздрав и прегръдка от мен !

въпросът е дали ще позволиш да те мачкат.. понякога пада пердето, понякога това те тъпче теб самият, но докато не изригнеш, няма кой да те остави

Натъжаваща, просветляваща ... От малки разбираме, че в живота тъмното върви редом със светлото ... Най - хубавото е, че винаги се намира някой с добро сърце, да подаде ръка ... вярвам в това. И твоят разказ носи същата идея, така го усетих.
Поздравявам те за него, разказваш много хубаво!
Мисля си, че и ъгълът може да не е толкова лошо място, щом там можем да си строим пясъчните кули, сами, със себе си ...
Прегръдка, Мая, и благодаря за вълнуващата история! :)

никой не си говори с децата. Този случай би трябвало да се разнищи и то точно в градината, да се видят всички гледни точки. Може би двете деца да разберат грешката си. Но, кой ли говори с децата? Лошото е, че и в къщи не си говорим. Все имаме работа и все бързаме. И така, те градят своя мироглед, стаявайки в душичките си разни преживявания, които не разбират добре, но ги разтърсват и едва, след като пораснат могат да си обяснят случилото се. Поздрави и хубава вечер!

Боже, колко малко им трябва на децата, малко внимание, малко да поиграем с тях, малко да си поговорим. Прегръщам те и ти желая хубава и спокойна вечер!

който не е изпитал тази жестокост не знае. Но има начин да се справим с нея. С любов, с обяснения,с внимание. Благодаря ти за коментара и ти желая хубава вечер!

трябва да мине през това. Аз никога през живота си не съм се подигравала на никого и така и не разбрах, защо другите го правят. Но, както и да е. Прегръдки и спокойна вечер!

благодаря ти. Аз наистина не го вземам насериозно, но ми доставя удоволствие и наистина се радвам, че Ви харесва. Няма да вирна носле, обещавам. Прегръщам те, няма да лицемернича и ще ти кажа, че много ме зарадва с твоя коментар.

едната част от мен е такава, другата, кротичката част е търпяла дълго, типично за телеца, обаче, прекипи ли ми, бам с ропатката по главата. Права си, повече никой не посмя да се подиграва. Усмивки от мен и хубава вечер, разпусни, утре е петък.

дори когато съм сама. Оказа се, че съм си добра компания. На помощ идват фантазиите, мечтите, но никога не униваш. А, когато някой те нарани, винаги се намира някой ъгъл или някой Ани. Прегръщам те и спокойна вечер от мен!

Хората се изказаха, аз все последна:)))
Според мен е по-добре лопатка в главата, отколкото "моля другарко"...
Хубаво разказче, а темата е дълга и спорна.

няма да си клепаме приятелчетата на "моля другарката", търпиш, търпиш и прааас. Сега вече съм добричка, поприбрала съм ги тези инструменти и карам словом. Усмивки и прекрасна вечер ти желая!

като потърпевша от детство на такова голяаамо детенце ( ама голямо ти казвам, не просто дебело) те разбирам добре, винаги съм си мълчала и преживявала вътрешно всички нападки и подигравки, известно е как дребничките обичат да издевателстват над по-едри деца, особено перфидна в това отношение беше щерката на едната госпожа в градината, която ме биеше с пръчка през ръцете - може да е била четиригодишна ( аз на пет), майка и я водеше на работа и тя се правеше на другарка, не съм казала на никого тогава, но остави у мен следа за цял живот...после взех да се оправям сама, след трети клас се научих да се браня и не ме закачаха

поздрави, Майче {}

Прави ми впечатление,че преобладават коментарите засягащи отношенията между толкова малки деца и най-вече -разрешаването на проблемите между тях САМОСТОЯТЕЛНО. Бих казала,че в подобни ситуации, ще е добре ако виждаме намесата на възрастен разумен човек - учител, родител. Всички тези номерца на т.нар. фаворитки би трябвало да са навреме забелязани от учителя.И той да е в течение на взаимоотношенията между децата, да познава характерите на всяко от тях,причините за постъпките му,мотивацията.Учителят е длъжен да се грижи за емоционалния комфорт на своите ученици и да предотвратява прояви на агресивност.
....................
Маки,поздрави.

С тази разлика, че едвам бяхме проходили, едвам. И че лопатките, когато ние с теб бяхме деца, бяха метални, а на моето дете бе пластмасова. Та бяхме на квартира със съпруга ми и проходилата вече дъщеричка и често излизахме в парка наблизо, където имаше и пясъчник. Мъжът ми четеше вестник, аз гледах детето. В пясъчника с лопатките играеха доста деца и моето бе най-малкото. Без причина, едно от децата, се завтече от не знам си кой край на въпросния пясъчник, стигна до моето дете и... го удари по главата с лопатка. Ама няколко пъти и с всичка сила!? После триумфално се върна на мястото си. Погледнах с негодувание към въпросната майка на насилника, която се подхилваше. "Направи нещо!" изсъсках на мъжа ми, който вдигна рамене и продължи да си чете вестника. Моята къдрулка си мълчеше, аха да ревне, но не заплака, не. Постоя, постоя, сдържайки сълзичките си точно, като тебе, и след малко продължи да играе. После минаха може би 5 минути, стана спокойничко и вървейки като патенце, наближи въпросното грубиянче - едно доста по-голямо момченце и го тупна веднъж по главата, ама някак - от немай къде, като по задължение. :) И много по-леко и отмерено. След което се върна и продължи да си играе. Ех като че ревна това ти ми дете - опищя квартала. А след него и майка му - "Невъзпитаници! Простаци!.... :)" и т.н. Мъжът ми - чете вестник, аз я гледам умно и... мълча. Такива ми ти работи. Все пак за разлика от нея, отидох при дъщеря ми и се опитах да й обясня, че не е задължително да постъпваш така, ако някой е лош, да му отвръщаш със същото. Но, вътрешно, съзнавах, че е права. Тя постъпи перфектно, едвам докосна главата на онова дете, но този символичен жест каза много. Така че, напълно подкрепям постъпката ти - в природата нашите фалшиви номера и правила не важат. Днес, не бих направила забележка на дъщеря ми. Не трябваше да й правя забележка! Това е една грешка, за която си давам сметка чак сега. Само едно не разбирам - не мога да си представя, че някога си била по-пълничка, докато съм сигурна, че онова създание, което описваш и днес е една груба дебелана. Може да има и мустаци! Ама че се ядосах! Прегръщам те! Добър урок е този твой разказ, Майче - за всички ни!

ми се вижда толкова садистично и неправилно. Пък и сега лопатките са пластмасови, тогава бяха от онези железните, добре, че бяхме малки и нямахме сила. Не трябва да мълчим и да трупаме в себе си, защото тогава се концентрира негативна енергия и кой знае накъде може да избие. Все има начин, безкръвно, разбира се да се реши проблема. Благодаря ти и усмивки от мен!

обаче, де ги тези учители. Аз като бях малка важаха някакви глупави правила, не влючващи човешки отношения и чувства, особено между децата, а сега дори и правила няма. На кой му пука за отношенията между малечковците. Настанаха страшни времена и ми е мъчно за тези дечица, които сега израстват. Поздрави от мен и много хубава седмица ти желая!

за Диди не знам, но онзи мой съученик, който в училище ме тормозеше, знаеш ли, след това два пъти се жени, но и двете му жени бяха невероятни дебелани, ама от теза над сто кила. Та Бог си знае работата. Това, на което се подиграваш рано или късно ти идва до главата. Не трябва. Никой не е виновен за външния си вид. Аз самата знам колко боли и никога не си позволих да се подиграя на някого, напротив, хвърлях се да защитавам обижданите, често навличайки си големи главоболия. Прегръдки от мен!

Ох, майче, говоря си ги и аз едни, дето никога няма да станат, а и не са се случили - пожелания разни. Когато всичко става естествено, нещата си идват на мястото. Едно знам, човек се ражда такъв, какъвто е и почти не подлежи на промяна, възпитание и т.н. Но да те поздравя аз с цялото "яростно" стихотворение на Христо Фотев. Колкото до онова момченце - със сигурност те е обичало. :) В тази възраст, освен да ти дърпа косата или да е груб, нямало е как да изкаже чувствата си. :) Прегръщам те! Дай боже повече яростни деца и хора като теб! Светът щеше да е раят на вселената!


БЯХ НА САМИЯ ВРЪХ...

Бях на самия връх на мойта младост.
Бях див, несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз - със ярост -
и се учудвам, че останах жив.

Бях млад, красив и неправдоподобен.
Как падах аз над тъмния ти глас.
Виновен съм - от твоя скръбен спомен
не справедливост - милост искам аз.

И пак сънувам оня светъл хаос...
(Не подозирах, а съм бил щастлив.)
Обичах те без милост аз - със ярост.
И съжалявам, че останах жив.

ХРИСТО ФОТЕВ

децата са невинните жертви на глупостта на възрастните...
и за добро, и за лошо... а животът по презумция си е
жесток и несправедлив...

"Не справедливост - милост искам аз"-справедливостта е абстрактна категория, а милостта е лично чувство, съпреживяване. Милостта не е обидна, а необходимост от хората, които обичаме, със ярост, може би, защото така се брани любов. Прегръдки от мен!

не обичам и нещата без край. Така дадох надежда, надежда, че в края на крайщата винаги трябва да виждаме доброто в този свят, то изкристализира над лошото и малко ни трябва да попаднем във вибрацията на тези кристали. Сърдечни поздрави от мен и хубав ден!

Защото някои се намират на по-ниско стъпало на своето развитие. Това не означава, че не трябва да се намесваме и да ги контролираме. Дала си и добър урок, пък и си разбрала, че трябва да се отстояват позициите.

не поощрявай разбойничката в мен. То, вярно, че най-добре е со кротце и со благо, ама аз направо съм минала на кютека, в този случай. Явно благото ми се е било изчерпало, а кротцето, кротнало някъде и не е реагирало. Усмивки!